ГРАНД ИГНОРИРАНЕ

един смислен текст по “темата на месеца” – авторът е … вижте кой… 🙂

ГРАНД ИГНОРИРАНЕ

от Евгения Атанасова

Дядо ми ухажвал баба ми Евгения в градината на ресторанта на хотел България. Работил в природонаучния музей, отсреща през Царя, в края на деня я черпил в изисканото ново модно заведение. Продължили традицията и след раждането на децата. Баща ми пази спомен как тичал из мястото едва на пет години, след няколко десетилетия танцувал с майка в бирхалето на сватбите на приятелите си. През летата на 60-те предпочитали сладкарницата с отварящи се към жълтите павета прозорци. Обичам да сядам там с бащата на детето ми, да пием виенско кафе и да гледаме осветените листа на дърветата в градината на бившия дворец, нищо че имаме възражения към интериора на днешната сладкарница. Зад нейните витрини се чувстваме част от града в най-хубавата му част, наблюдаваме го. И едните, и другите, и ние имаме своята любима музика, която ни е приятно да слушаме точно в Зала България.

Опасявам се дали след няколко години няма да разказвам тези спомени на дъщеря ни, сочейки й фасадата на поредния универсален магазин, офисен билдинг, многофункционална сграда, мол или сдание с подобно нехуманно наименование и предназначение.
Разбирам, че никой друг не е длъжен да уважава моите и на семейството ми спомени. Шокирана съм обаче от взимащото ГРАНД размери игнориране на общо минало и културни знаци отбелязани в него. „Инвестиционното намерение” за хотел Бълрия получи сертификат за наглостта си от държавна агенция, без дори да намине покрай вратите на Националния институт за паметниците на културата и въпреки че комплексът е паметник на културата с най-висок клас и степен на защита. Това едва ли вдъхва много респект на компанията възложител, някогашният Балкантурист, купен от Мултигруп. Балкантуристкото им, безстопанствено отношение към обекта очевидно не е претърпяло развитие, защото не им е хрумнало амбициозната инвестиция да е например за реставриране на оригиналния вид и функционалност на хотела, основно ремонтиране на стаите, връщане на интериора в годините на модернизма, но с нови съвремени материали. С пари, усилие и въображение това място би могло да бъде лъскаво, луксозно, престижно, скъпо, да привлича с добро менажиране и обслужване хората, които са готови да дадат много пари за комфорта и престиж. Това разбира се е по-трудният път. Път, който болшинството граждани на държавата свикна да заобикалят, да съкращават, за да минат по пътя към бързата и сигурна печалба независимо дали ще трябва да се руши по пътя. Така и става, защото в повечето случаи държавата отсъства, друг път си затваря очите или директно участва в играта. Обикновено на прицел са точно паметниците на културата или просто красиви хуманни сгради в центъра на града, които заради доброто си разположение биват оставяни на саморазрушение, а след това на местата им израстват незапомнящи се, неподписани сдания с огледални прозорци. Намерението за преустройство на хотел България е същото, но в по-големи мащаби. Дори архитектурният проект да е наистина добър не е възможно той хем да се превърне в десететажна постройка с подземни паркинги, хем да запази естетиката и духа на сградата. Не по-малко ужасяващо ми звучи намеренито за нейната многофункционалност и директна връзка с концертната зала България. Представям си тази многофункционалност така: хората, в които е останало малко усещане за празничност и са облекли хубавите си дрехи, за да отидат на концерт се разминават с наточени девойки с голи пъпчета, тръгнали на трескава шопинг обиколка и спирка за коктейл, може би и за среща с лъскаво юпи, което работи в една от чуждестранните фирми на територията на хотела. И понеже едва ли на това място няма да присъства поне една от големите вериги за бързо хранене, вечерните дрехи ще попият неповторимата миризма, а дамите на високи токове ще попаднат сред шумна група тийнейджъри, втурнали се към супер голям сандвич на супер ниска цена. И дори най-либерално настроените да кажат, че и в това няма нищо страшно, че това е градът, не мога да не се тревожа поне за музиката, за акустиката, за органа в зала България, залата, при чието построяване западната преса написа, че е създадена най-добрата концертна зала на Изтока.

Моите съображения са граждански и самнтиментални. Но има и архитектурни такива. Сградата е знакова творба на един от знаменитите дуети в новата ни архитектура – Станчо Белковски и Иван Данчов. Цялата гилдия показа с реакцията си срещу посегателството, че е абсолютно еднозначна в оценката на тяхното наследство. С този екземпляр на модернизма в архитектурата ни навлизат конструктивни решения, които се дават като пример и днес – подвижния кръгъл стъклен таван над една от залите, падащите витрини. Дело на Белковски и Данчов само в София са Студентският дом, Германското училище, сега Консерваторията, бившето посолство на САЩ на ул. Съборна и резиденцията към посолството на ул. Велико Търново, Телефонната палата. Все сгради, за които веднага се сещаш.
Тъжно ми е, че хотел България е с неясно бъдеще. Защото съвремената българска архитектура е на не повече от 100 години, защото екземплярите, които човек си струва да покаже, да види, да запомни в европейската столица София са твърде малко, твърде разпръснати, твърде притиснати от растящите и градове, твърде неподдържани от незаинтересовани и заинтересовани. Така се е случила историята ни, нямаме Сикстинската капела, но значи ли това че трябваше с лека ръка да се разделим с къщите на Мушанов, Георгов и Шванберг, Феята и Ропотамо. Руши се къщата на Яблански, известна като китайското посолство, в очакване на прекупвача си и под тежестта на набъбналата надстроена дискотека Ялта, която драстично наруши ансамбъла между Софийски Университет и ЦУМ. Впрочем това май е единствената, макар и къса отсечка, по която бих разходила посетител на града, за да получи представа за него, за центъра, за миналото му. Давам си сметка, че маршрутите, които бих искала да избегна преначертаха картата на София. От където и да погледна силуета на Хилтън, достоен за всяко европейско летище, затлачва погледа към планината Витоша, зад него в самия Южен парк снага разля кашона София Сити Център. Най-хубавите места в столицата са трайно белязани от безлична архитектура. Очевидно взимащите градоустройствени решения в общинската администрация дотолкова занемяват пред фигурата на инвеститора, че забравят за всякакви естетически и хуманни критерии, които могат да поставят преди да дадат и съответно да вземат.
Защитниците на проекта Гранд България с лека ръка се твърдят, че „подобни многофункционални сгради са се превърнали в символи на редица европейски столици.”Дават за пример „възстановените хотели „Москва”, „Русия” и „Риц Карлтън”, построен на мястото на стария Интурист в руската столица. Работата ме срещна през тези дни с двама световни архитекти – руския професор Евгений Асс, член и на Европейския културен парламент и Хеле Юл, член на датската кралска архитектурна академия. Професор Асс абсолютно категорично заяви, че тези обекти са възможно най-лошите архитектурни примери, които могат да бъдат дадени, особено по отношение на хотел Москва, шедьовър от 30-те, който е бил разрушен и построен наново без нищо да остане същото, заличени са и най-големите достойнства на образеца на 70-те бившия Интурист, сега „Риц Карлътн”, макар цената на единична стая днес да е над 1000 евро. На територията и на трите кипи бизнес дейност. Професор Асс недвусмислено потвърди, че в Русия тези решения се взимат безапелационно, в случая от кмета Лужков, без никакво зачитане на общественото мнение и на архитектурните съображения на гилдията. Може би затова тези примери са харесали на бъдещите инвеститори. Не по-малко несполучлив е другата сграда, в която търсят аргументи – Battersea Power Station в Лондон сархитект сър Гил Скот, автор на моста Ватерло, е бивша индустриална сграда със сменено предназначение, минала през дълъг обществен дебат и с все още не много изяснена съдба. Струва ми се логично като член на Европейския Съюз да се приндържаме по-скоро към неговите практики и по отношение на архитектурата.От 2000 г. насам голяма част от европейските държави приеха нови закони за опазване на сградите историческо наследство или такива, които са значителни архитектурни обекти, но занемарени от собствениците им. Датската архитекта Хеле Юл, с която говорих абсолютно отказваше да разбере как може някой да си помисли да разруши постройка със статут на паметник на културата. Тя сподели практиката на Дания за отворена обществена дискусия в продължение на осем седмици, през които гражданите изразяват своето мнение. А ако сградата е частна и търговският интерес надделее – попитах аз. Тогава обществото може да действа по-радикално – с неподчинение и насилствени действия, за да го предотврати – беше отговорът.

Не зная дали това е начинът, макар че една уважавана от мен българска – архитектка достолепна дама на средна възраст, ми каза, че ако не се спре проекта е готова да легне пред хотела. Знам, че когато се пристъпва към подобно „инвестиционно намерение” в сърцето на града, трябва да се зададе простичкия въпрос – става ли им на хората по-красиво и по-удобно. Ако отговорът е – не, просто някой или неколцина ще спечелят от това, тогава не трябва да разрешим да се случи, дори и да се поизцапаме.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: