АНТИКОМУНИЗМЪТ НЕ Е МЪРТЪВ

В-к “Триадица” бр. 1
септември, 2003 г.
Препечатана във в-к “Дума”
26.09.2003 г. бр. 222

Вили Лилков

В родния град на правешкия диктатор, наричан от най-тиражните вестници фамилиарно “Тато” се извисява негов паметник, пред който периодично “народът” се събира на бира и кебапчета. В Благоевград кмет е комунистически бос, който не крие презрението си към демокрацията. Друг комунист, някога съветски, по-сетне руски, а днес български гражданин – Сергей Станишев загрява за министър-председателския пост във втората си родина.

Културното събитие за столицата през септември бе прожекцията на “култовия” сериал “На всеки километър”, уважена от политическия, икономическия и културния “елит” на нацията. Телевизията преживява разцвет – леви интелектуалци непрекъснато ни уведомяват за опасностите на западния начин на живот (независимо, че през останалото време обикалят западните фондации за уреждане на поредната специализация точно там на Запад), гостите на “Всяка неделя” са удивително единодушни в умилението си към доброто старо време; балканско-ориенталски ритми и “царско” празнодумие се изливат от екрана; зрителят очаква всяка вечер Слави Трифонов и трепетно гадае кой ли чуждоземен крал или принц ще посети сватбата на царската дъщеря. В градове и села гордо стърчат паметниците на съветските войни-освободители, освободили България от самата нея си… И без да усеща лепкавата тиня от комунистическа носталгия, “народът” все повече затъва в нея.

На този фон много “доброжелатели” на демокрацията продължават да повтарят едно и също заклинание – “Антикомунизмът умря”.

Фактът, че антикомунизмът умря, обаче не е известен на всички. Не е известен например на един от най-великите политици в европейската история – Маргарет Тачър, която в интервю пред списание “Разум”, в прав текст казва: “Социалистите и комунистите са най-безсрамните хора на света…”. Ние разбира се не можем да обявим “желязната лейди” за провокатор, затова трябва отново да анализираме ситуацията и да се опитаме да я разберем.

Вярно е, че комунизмът, разбиран като тоталитарна държава с командно-административна икономика и единствено вярното учение вече е мъртъв. Но също така е вярно, че неговите метастази продължават да съществуват. Защото в България комунизъм не означава само строго следване на неговите принципи, а още много други неща.

Комунизъм например е ширещият се мит и гигантска глупост, че “комунизмът е хубаво нещо, но за жалост не можа да се реализира”, както и прозрението на поредния комунистически негодник, който мрази Америка, а след посещение при внучето си зад океана, твърди че “там са построили комунизЪма”. Да, ама не, там другарю си е жив капитализъм, а комунизмът бе реализиран на практика у нас и в Русия.

Комунизъм е и всенародната любов към Бойко Борисов, който от висотата на своя рейтинг непрекъснато поставя под съмнение правовия ред в държавата и върховенството на закона.

Комунизъм е и жестокото и мародерско отношение на медиите към Иван Костов, държавникът който върна България в Европа и успя да формулира и наложи истински дневен ред на едно общество, което в продължение на десетилетия се е лутало без посока.

Също така комунизъм е лакейското отношение на българските политици към Москва и злорадството с което част от обществото прие атаките на ислямските терористи срещу Вашингтон и Ню Йорк миналата година. И шикалкавенето за Ирак, и резервните варианти на членството в НАТО, и подмяната на демократичния вот, изразена ясно в арогантното изявление на Илия Павлов, че “крайно време е да се разбере, че политиката в България не се прави от политиците”.

Комунизмът в днешното българско общество има много форми и всяка от тях е опасна за бъдещето на държавността. Особено тежки обаче са пораженията от комунизма в мисленето, говоренето и правенето на политика.

В нашето общество доминират марксистките представи и манталитет, които подмениха за петдесет години ценностната му система. Основата на това мислене е, че обществото е дълбоко разделено на бедни и богати и между тях никога не може да има съгласие.

Според комунистите и техните наследници – социалистите, основата на политическото разделение между хората е само икономическа; богатите са десни, бедните са леви; предприемачите са десни, а хората на наемния труд – леви. Под различна форма се внушава, че бедното общество няма ценности и е логично да се управлява от леви партии, че демокрацията може да се жертва в името на оцеляването, че в политиката се преследват само частни интереси.

Основният въпрос в България е на кого да се предостави властта заедно със свободата дори, така че отговорността на хората да бъде минимална. Въпросите какви отговорности носи всеки, какви механизми трябва да се развият за справяне с негодните управници, как да се усъвършенстват демократичните порядки и как да се доближим до проспериращия свят вълнуват малко хора. Неразбираемо и чуждо звучи, че християнските ценности са в основата на всяка модерна общност. А точно те й дават възможност да се развива и в тях се намират истинските основания за правене на политика.

Имаше време, когато дори в средите в СДС се чуваха твърденията, че в едно бедно общество като българското не може да има силна дясна партия и СДС трябва да потърси друг идеологически етикет под който да съществува.

И стигаме до въпросите разбира ли и дали приема нашето общество европейския проект като свой собствен, защото е реална опасността той да бъде отхвърлен, независимо че на думи всеки го желае. Усилията да се откъснем от наследството на народната демокрация и да се доближим до Европа може да се окажат напразни. Жалко, защото разликата между тях е в отсъствието и наличието на правова държава. В отсъствието и доминирането на градските ценности и култура. В усещането за общност у гражданите и в твърдата убеденост, че със свободата компромис не се прави, а комунисти не се допускат във властта. Това са европейски уроци, които трудно усвояваме!

Посткомунистическото общество се съпротивлява на всеки опит за ценностен поглед към политиката. Медиите, политиците, експертите и обикновените граждани се притесняват да говорят за политика по друг начин, освен цинично, като за сблъсък на различни икономически интереси. Не случайно нито една партия не откликна да представи пред обществото своите ценности и принципи, както направи СДС. Напротив възкръсна максимата “Всички са маскари!!!”, която е емблема на комунистическото мислене в България.

Борбата с тази емблема е част от големият проект, който СДС трябва днес да формулира и да защити пред българското общество. А това показва, че макар и в някои отношения антикомунизмът вече да е изпълнил задачата си, на ценностно равнище той е единственото смислено нещо, което днес е на пазара на политически идеи в България.

Ако разбираме антикомунизма като битка срещу свеждането на ценностно ориентираната политика до разговор за пенсии, социални помощи и данъци; като битка срещу циничната реабилитация на тоталитарното минало; като битка за един по-интелигентен, по-толерантен или казано по-просто – един специфично градски начин на мислене и поведение, то очевидно антикомунизмът е жив.

И антикомунизмът ще е жив до момента в който дори един единствен човек в България убедено твърди, че “при Тато беше по-добре”.

 



новини | лица | документи | дискусии | избори | връзки | за нас | блог | архив

ДСБ Триадица

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: